11.4.18

УЧИЛИЩЕТО НА БЪДЕЩЕТО


Една моя футуристична статия  публикувана в АЛМАНАХ 2017 на Българската асоциация на частните училища


Бъдещето в “Училище на бъдещето”
проф. д-р Галин Цоков, ПУ „Паисий Хилендарски“

Бъдещето
Развитието на съвременното общество, е свързано с осъществаването на четвъртата технологична революция. Докато "първата индустриална революция впрегна водата и парната енергия, за да механизира производството, втората използва електрическата енергия, за да създаде масовото производство. Третата използва електрониката и информационните технологии, за да автоматизира производството. Сега Четвъртата революция стъпва върху Третата, дигитална революция, като се отличава със сливане на технологиите, което замъглява линиите между физическата, дигиталната и биологическата сфери" (Schwab; 2015). В сравнение с предишните индустриални революции, при Четвъртата скоростта на осъществяване на промените няма исторически прецедент. Дълбочината на тези промени е свързана с трансформацията на цели системи на производство и води до реализираното на  нови продукти и услуги, основани на изкуствен интелект, роботика, интернет на нещата, нонотехнологии, които увеличават ефикасността и качеството в личния ни живот.
На основата на технологичната революция 4.0 се променя разбирането за съшността на професиите и тяхното бъдеще. Според изследване на британски учени  "65% от децата в първи клас ще работят в професии, които все още не съществуват" (McLeod, Fisch; 2014). Развитие на професиите в бъдещето от една страна, е свързано с ИКТ  - водещи безспорно ще тези професии, които играят основна роля в изграждането на ИТ специалностите и cпeциaлиcтите пo ІоТ (интepнeт нa нeщaтa). От друга страна професиите на бъдещето, ще са свързани с "грижата и разбирането на човека -  здраве, благосъстояние, начин на живот, терапия, преговори". (Schwab, Samans; 2014.).
Бъдещето и образование 3.0
Професиите на бъдещето ще изискват нови знания, умения и компетентности, които могат да се формират в следващото поколение, чрез  образование, което по различен начин интегрира на технологията в ученето. То се определя от образователните теоретици като Образованието 3.0. Терминът е използван основно в Европа, Южна Корея и в Латинска Америка. В Латинска Америка "Образование 3.0" се проучва  като начин да се направи образованието по-достъпно за бедните слоеве от населението в целия регион. Според Джеф Бордън Образованието 3.0 води до сливане на "невронауката, когнитивната психология и образователната технология, използвайки уеб базирани цифрови и мобилни технологии, включително приложения, хардуер и софтуер и всичко друго, което е пред него"(Borden; 2015). Други важни черти на Образованието 3.0 са:
·         Образование при което, чрез смесено обучение и гъвкавост при използването на технологиите се постига индивидуализация на обучението (Horn; 2014)
·         Използват са основно интерактивни методи на обучение - викторини, дискусии, лаборатории занятия  и проекти
·         персонализиране на образователното съдържание съобразено с нуждите на конкретните  ученици (Rollins; 2014)
·         Учене през целия живот
·         Развитие на умения като критично мислене, социални умения, креативност, умения за справяне с кризи, дигитални умения
·         Постоянно търсене на нови форми и видове обучение (мобилни устройства, интернет на нещата)
·         Акцентът не са само върху академичните постижения, а и върху развитието на характера, благополучиено и щастието на децата.
·         Обучаваните са деца от новото Алфа поколение – деца родени след 2010. Това поколение е много различно, има "огромен контрол върху живота си, на базата на използване на актуалнаинформация, имат борбен дух, трансформиращо, поколението на дигиталната книга" (McCrindle; 2010)
Училището на бъдещето
В училището на базата на прилагането на основните принципи на Образованието 3.0 учениците ще развиват потенциала си като фокусират върху качествени резултати от учебната дейност. За това спомага и специфичнита организация на училището 3.0, която е свързана със следните основни характеристики:
1.      Нов педагогически модел на Педагогика 3.0
·         Гъвкаво учебно съдържание и учебни програми – “феномено-базирано” обучение (Mattila, Silander; 2015)
·         Персонализирано обучение – невропедагогика и е-обучение (Kohn; 2016)
·         Смесено обучение и ефективно използване на ИКТ в обучението, изграждане на училище в облака (Pengelley; 2017)
·         Обучение навсякъде и по всяко време
·         Колоборативно обучение по двойки или малки групи
·         Учене чрез правене – проекто-базирано обучение
·         Формиращо оценяване и дигитално портфолио на ученика

2.      Архитектура и интериор
·         Гъвкава образователна среда
·         използване на всички пространствата в сградата като учебна среда

3.      Ангажирането на семейството и общността е важна част от успешно училище на бъдещето
4.      Образователно лидерство – насочено към самооценка и организационно развитие
5.      Учителят фасилитатор, коуч и активатор  Широко използване на ментори от общността
6.      Позитивното образование
·         Развитие на характера – качествата на личността на ученика
·         Благоденствие и щастие на ученика (Norrish, Williams, O’Connor; 2015)
Национални проекти за училище на бъдещето
Днес в редица образователни системи са разработени и се осъществявят национални и регионални проекти насочени към създане на модели за училище на бъдещето. Примери в това отношение са:
·         В САЩ -SCHOOL OF THE FUTURE (School of the Future ; 2012)
·         Във Великобритания - Building Schools for the Future (BSF) (BSF; 2009)
·         Във Финландия - HOW TO CREATE THE FUTURE THE SCHOOL – Revolutionary thinking and design from Finland (Mattila, Silander; 2015)
·         В България -Училище на бъдещето – промяна на образователната среда ( дизайна и технологичната база) проект на Фондация Америка за България
За съжаление в България все още няма структуриран национален проект Училище на бъдещето. Макар, че една от важните промени, въведена със Закона за предучилищното и училищното образование, е свързана със създаването на иновативните училища (чрез които пръв път в нашето училищно законодателство се определя възможността за провеждане на автономни училищни политики), новото образователно законодателство не дава възможност за функционирането на експериментални училища. В този смисъл създаването на успешен проект за Училище на бъдещетоБг преминава през промяна в ЗПУО, насочена към създаването на нов тип училище (обществено или основано на публично-частно партноьрство), в което да се експериментират нови обазователни модели и педaгогически концепции.

Литература
1.      Borden, J. Education 3.0: Embracing Technology to 'Jump the Curve.- Wired Magazine. August 19, 2015.
2.      Horn, M. KAIST Doesn't Wait For Change In Korea, Pioneers 'Education 3.0'". -Forbes Magazine. March 17, 2014.
3.      How to create the school of the future – Revolutionary thinking and design from Finland. eds.P. Mattila and P. Silander. Oulu 2015.
4.      Kohn, Al. Four Reasons to Worry About 'Personalized Learning'.- Psychology Today. Apr 17, 2016
5.      McCrindle, M., Em. Wolfinger The ABC of XYZ: Understanding the Global Generations. 2010
6.      McLeod, S,  K. Fisch. Shift Happens , 2014.  https://shifthappens.wikispaces.com
7.      Norrish, J. M., Williams, P., O’Connor, M., & Robinson, J. 2013. An applied framework for positive education. International Journal of Wellbeing, 3(2), 2015
8.      Pengelley, James; Pyper, Jane. School in the cloud, feet on the ground: Language learning with SOLE.- English Australia Journal . Volume 32 Issue 2, 2017.
9.      Rollins, R. Philadelphia's role in 'Entrepreneurship Education 3.0′".- Forbes Magazine. September 3, 2014.
10.  Schwab, KL. ,R. Samans. Future of Jobs Report. 2014. http://reports.weforum.org/future-of-jobs-2016/preface/
11.  Schwab Kl. The Fourth Industrial Revolution. What It Means and How to Respond- Foreign Affairs, 12, 2015. https://www.foreignaffairs.com/articles/2015-12-12/fourth-industrial-revolution
12.  School of the Future -NOVA Community Screening Guide, 2012.
13.  The Building Schools for the Future Programme National Audit Office 12 February 2009.

16.7.17

Иновативните училища, като алтернатива в българското училищно образование

През тази седмица правителството одобри първия списък с иновативни училища в страната. Това са 184 учебни заведения, избрани и предложени от Комисията за иновативните училища към МОН.Това е изключително добра новина за българското училищно образование. Защото с предоставената възможност на близо 200 училищни организации от цялата страна да реализират в 4 годишин период иновативни проекти по отношение на разработване и въвеждане на иновативни елементи по отношение на организацията и/или съдържанието на обучението  46 училища; организиране по нов или усъвършенстван начин управлението, обучението и образователната среда  - 51 училища; използване на нови методи на преподаване – 88 училища; разработване по нов начин учебно съдържание, учебни програми и учебни планове – 14 училища е безпрецедентна за образователната ни система. Този акт на правителството води до демократизирането и разширяването на училищната автономия в образованието. И най-вече опита на иновативните училища, ще даде възможност да се промени модела за реализиране иновациите в българското образование - от предимно административно-политически, централизиран, той да се превърне в организационен, свързан с рапространяване на нововъведенията отдолу-нагоре. А това важно условие за успеха на всяка образователна реформа.

4.2.17

Същност и основни характеристики на образователната политика

Една моя статия изясняваща същността на понятието образователна политика, публикувана в един интересен сборник на Педагогически факултет на ПУ - "По-добри учители, по-качествено образование"


Същност и основни характеристики на образователната политика
Галин Цоков


Definition and Main Characteristics of Education Policy

Galin Tsokov


Резюме: В статията се разглежда проблема за същността и основните характеристики на образователната политика. Изесняват се основните основните гледища, по отношение на категорията «политика» и понятията: конкретни политики, публични политики и социална политика. Разглеждат се различни определения за същността на понятието образователна политика в българската, рукоезична и англоезична научна литература. Анализират се освоните характеристики на макро и микро политиката в сферата на образованието.

Abstract: The article examines the definition and the main characteristics of educational policy. It presents the basic views in respect of the category «politics» and the concepts: specific policies, public policies and social policies. Here are discussed different definitions of the concept “educational policy” in the Bulgarian, Russian and English- scientific literature. The main characteristics of macro and micro policies in education are analyzed.

Ключови думи: политика, образователна политика, макро и микро политиката в образованието
Key words: politics, educational policy, macro and micro policies in education



Образователната политика е един от основните елементи от вътрешната политика във всяка една държава. Тя се разглежда и като процес на приемане от страна на държавата на определени отговорности по отношение на функционирането и развитието на образованието (в модерното, демократично общество образованието се разглежда като едно от основните социални блага). В този смисъл някои автори включват образователната политика като основен елемент на социалната политика (Шамов, 2009; Зиятдинова, 2006) .

Понятие за политика
За да се изясни същността на понятието образователна политика е необходимо да се анализират основните гледища, по отношение на категорията «политика» и понятията: конкретни политики, анализ на публичните политики социална политика, публична политика и държавна политика.
Поли́тиката (от старогръцки. Πολιτική — «изкуството да се управлява «полиса», града-държава) се разглежда в най-общ смисъл като процес, при който група хора взимат решения. «Този процес може да се изразява в начина на получаване или поддържане на подкрепа за общи или обществени действия. Макар че обикновено терминът се прилага за правителствата, политиката се наблюдава при всички човешки групови взаимодействия, включително корпоративни, академични или религиозни» (Adams, 2001; 20)
В миналото философите се определяли политиката по различен начин: като изкуство да се управляват всички други изкуства (ораторско, военно, съдебно и др.) и умение да се грижиш за всички граждани и по възможност да ги направиш от по-лоши подобри (Платон); като знание за правилно и мъдро управление (Макиавели); като борба на класови интереси (Карл Маркс), като лидерство на държавния апарат или влиянието на това лидерство (Макс Вебер),.
Днес политиката се разглежда като феномен на държавата «преминаващ през всички форми на обшествения живот и включваш в себе си различни прояви на социална активност на хората, различните дейности в рамките на организациите»( Ильин, Панарин, 1994 ; 45).
В научната литература политиката се «интерпретира в три основни направления: като преодоляване на конфликти; като установяване на общ (нормативен порядък и като начин за поведение»(Киров, 2004; 71). На тази база се формулират различни определения на понятието политика, отразяващи тези основни направления. Ето някои от тях:
 Политиката е процес, който «възниква там където има хора, живеещи заедно в общности, когато те са свързани в стълкновения и когато тези хора са субекти на някакъв вид власт, управление или авторитет. Три са определящите елементи на политиката: общност на социални индивиди; наличие на някаква власт, интегрираща общността; стълкновения (конфликти) между обвързаните от тази власт в общност социални индивиди»(Dahl, 1975);
 Политиката е „посока на действия на индивид, група или правителство в рамките на определена среда, преодоляваща определени трудности и възможности, в усилието да бъде достигната някаква цел или да бъде осъществен някакъв план»(Heywood, 1994);
 Политиката е „изкуството да се намери възможността за преодоляване на стълкновението (състоянието на конфликтност) с помощта на интегриращата власт и с оглед запазването на самата общност, чрез извеждането й до ново равновесно състояние (ново ниво на конфликтност)‖(Киров, 2004; 72).
Като цяло може да се каже, че политиката се разглежда като многопланово, социално явление, чийто смисъл не може да се изчерпи с една конкретна дефиниция. Ето защо по отношение на понятието това има различни «виждания – бихейвиориски, културалиски, антропологически, исторически, икономическо-управленски»(Танев, 2008; 107). При тях политиката се определя като:
 « процес на осигуряване на най-голяма подкрепа за обществени проекти;
 политика като дейност на правителството;
 политиката като взаимодействие между култури;
 политиката като изкуство на възможното;
 политиката като разпределение и преразпределение на властта в обществото;
 политиката като процес на вземане на публични решения; политиката като функциониране на държавата»(Танев, 2008; 107).
Особено важен за изследването е икономически-управленския подход. Той подчертава методологическите функции на политиката в общественото управление. Разгледана от този аспект, политиката се представя като «генерално предписание, как да се решават конкретните обществени проблеми, стратегическа рамка и насока на обществено действие, а с това и като основен елемент на управлението» » (Танев, 2008; 105). От друга страна, управленският подход разглежда политиката, като една от фазите на публичния мениджмънт, който включва триединството: «политика, ръководство и администрация. Управлението на публичната сфера е единство от политически мениджмънт или правене на публични политики, изпълнителен мениджмънт или ръководство и административен мениджмънт или обслужване» (Ставрев, 2007; 112). От тази гледна точка политиката (политическият мениджмънт) притежава следните характерни особености:
 Политиката е изкуство на възможното, но заедно с това е процес, при който «се отстояват определени ценности при разпределението на публичнити блага» (Ставрев, 2007; 112);
 Политиката трябва да бъде полезна. Тя задава «дневния ред на обществото – избор на приоритети, вярна преценка на реални възможности, социална чувствителност и способност да се улавят тенденции» (Ставрев, 2007; 117);
 Политиката е тази, която «трябва да осигури обществено-политическа подкрепа за решаване на задачите включени в дневния ред и постигането на целите набелязани в стратегическите визии» (Ставрев, 2007; 118);
 Политиката трябва да бъде ресурсно осигурена. Политическата дейност е успешна само тогава, когато при нея има «респект и загриженост към ресурсния потенциал» (Ставрев, 2007; 118);
 Политиката е първата фаза на политическия мениджмънт. За да е успешно управлението, трябва да се осигури «плавно преминаване към фазата на ръководството», чрез «възлагане на изпълнението на политическите намерения на мениджърите в пълномощията на които влиза изпълнителния мениджмънт. В този смисъл политиците са «по макро» управленци, те правят своите избори, с което се насочва и стартира управленски процес. По-нататък щафетата се поема
от по-професионалните управленци – ръководителите на институции и служби» (Ставрев, 2007; 118);
 За да е добър и успешен политикът трябва да се «обгради от с добри мениджъри, защото разбира че от това зависи неговата успешност» (Ставрев, 2007; 118);
 Политиците са длъжни да упражняват непрекъснато текущ междинен и краен контрол върху изпълнението, да се намесват когато е необходимо или да внасят корекции в политиките» (Ставрев, 2007; 119).
В зависимост от вида на организацията се различават: държавна политика, военна политика, партийна политика, техическа политика. В зависимост от насоката на дейност на организацията се различават: «вътрещна политика, външна политика, социална политика, културна политика, образователна политика и др.» (Ильин, Панарин, 1994. ; 58).
Съществуват още три основни подхода към политиката: „а) обвързването й само с държавата; б) обвързването й с публичната сфера – държавата и гражданското общество; в) обвързването й с обществото като цяло – държавата, гражданското общество и обществото в тесен смисъл на думата‖ ( Киров, 2004; 72). Основна дискусия при тези подходи към политиката, водена в научната литература, е свързана с ролята на съвременната «национална държава» и нейното влияние в обществото. Изказват се крайни тези «от провъзгласяване на края на националната държава до идеята за нейното «разнообразяване», чрез вплитането й в структурите на гражданското общество» (Guehenno, 1995).
Свързването на политиката единствено с държавата я ограничава до действия, протичащи в държавните институции – министерства, агенции, служби. Тази държавна политика се определя като «политически процес на управленско влияние на органите на държавната власт върху основните сфери в обществото, осъществено на основата на използване на властовите права, както при разработката така и при реализирането на стретегии и тактики на регулиращо въздействие, върху икономиката, социалната сфера и другите подсистеми на обществото» (Государственная политика и управление, 2006.; 67). Държавната политика може да се разгледа и като система от цели и задачи отразяващи вижданията на държавните институции по отношение на функционирането и развитието на обществото, а също така като съвкупност от методи и средства, чрез които държавата достига тези цели. В този смисъл държавната политика се разработва и осъществява преимуществено от такива институции на властта като правителство или президент и законодателни органи като Народно събрание.
В дейността на тези държавни институции могат да разграничат следните основни етапа:
 «Формулиране на основните проблеми;
 Определяне на далечните и близките цели, които трябва да бъдат достигнати за съответния период;
 Избор на методите, средствата и формите на дейност;
 Подбор и разпределане на кадрите, които ще са способни да достигнат до формулираните задачи» (Соловьов, 2000 ; 54).
При втория подход, политиката се свързва с публичната сфера, като това разширява нейния обхват. Това е така, защото в този случай политиката се свързва не само с дейността на държавата и нейните институции, а и с действията на
представителите на гражданското общество – политически партии, организации, заинтерисовани социални групи, профсъюзи и др. В този смисъл се говори за публична политика която се определя като «начин на действие или бездействие, предприети от държавни институции (чрез решение от правителството) и други обществени и неправителствени организации по отношение на конкретен проблем или набор от проблеми свързани с функционирането на социалната сфера» (Wolf, 2008; 23). Други автори определят публичните политики като «система от начини на действие, регулаторни мерки, закони и приоритети за финансиране, изработена от държавен орган или неговите представители по отношение на определени сигменти на обшествения живот -вътрешна сигурност, социална защита, здравеопазване, образование " (Kilpatrick, 2009; 43).
Наред с това, тук трябва де се направи още едно важно разграничение. От една страна терминът политика се употребява в единствено число и обозначава процес, при който група хора, чиито интереси са първоначално различни, достигат до колективни решения, които най-общо се смятат за обвързващи за групата и наложени като обща политика. Най-често прилагателното "политически" се отнася до партиите, правителствата, международните отношения. В този смисъл политиката изследва политическите процеси изобщо. В английския език има конкретна дума която изразява политиката изобщо – politics (политически процес и система, избори, парламентаризъм процесуалното ниво на политиката) (Танев, 2008; 14).
Така политиката изобщо, отразява глобалните политически процеси и е обект преди всичко на политологическата наука. Нейните основни елементи са:
 «политически отношения – формите на взаимовръзка между субектите на политиката – дискусии, партньорство, съгласие, конфликти;
 политическа власт — възможност и способност да налагаш своята воля над другите;
 политически организации — съвкупност от държавни и недържавни организации, изразяващи интересите на личности, групи и общностти;
 политическа култура — типа отношение към политическите явления, присъстващ в поведението на политиците;
 политическо съзнание — свързано с политическата психология и политическата идеология, мотивите за политическо участие (идеи, чувства, преживявания, ценности, оценки).
 субекти на политиката — личности, социални групи, организации и партии, участващи в процеса на държавно управление» (Ирхин, Зотов, Зотова., 2002; 120).
От друга страна, "политика" (употребена често и в множествено число, политики) има и по-тясно значение - да изразява конкретен план или основни принципи за действие, към които дадена организация се придържа в изпълнението на някакаво начинание. Тази употреба е характерна през последните години, като на английски за нея си има отделна дума policy, но на български тя се превежда
като "политика" или (списък от) "принципи" или конкретна политика.
Така под политика (policy) се има предвид:
 „конкретният обществен проект като прагматичен план – кое след кое следва, колко ще струва;
 по-широкото политическо значение на резултатите – избраната линия на поведение, свързана с особена обществена стратегия на тези, които осъществяват прагматичния план‖ (Танев, 2008; 13).
От друга страна, осъществяването на конкретните политики е немислимо без държавата и нейните институции, които често са и инициатор за тяхното формулиране. „Следователно конкретните политики са планове на действие на правителството или държавните органи. В повечето случаи те представляват правителствения курс в отделна сфера на обществения живот. Това са принципите, програмите процедурите за постигане на средносрочни и дългосрочни цели от страна на министерства, държавни комисии и т.н. ‖ (Танев, 2008; 14).
Една от най-важните характеристики на конкретните политики е, че те са насочени към постигането на определени обществено значими цели, свързани с основните насоки на обществено развитие, определени от правителството. В този смисъл те са отговор на определени обществени потребности в дадена ситуация, посочват основните проблеми и начините за тяхното разрешаване. От тази гледна точка конкретните политики, са свързани със вземане на управленски решения и процеса на държавно управление като цяло. Основна част от конкретните политики, са свързани с публичния сектор (обхващащ различни сектори на социалния живот). Към тях се включват: секторни политики и социална политика. Секторните политики «са съответно здравни, за опазване на реда, данъчни, образователни и др.» (Танев, 2008; 35).
Много важна съвременна област, свързана с изследванията на конкретните политики, това е областта на анализа на политиките (анализ на политиките). Този анализ е специфична ескпертна дейност, подпомагаща вземането на най-оптималното решение. Анализът на политиките не е чиста политическа дейност. Той е процес «който подсказва на политици и управляващите решението, което експертите доказват като най-правилно. От тук нататък отговорността пада на плещите на управляващите, които приемат или не приемат решенията, които са посъветвани да следват » (Танев, 2008; 19).
Процесът на анализа на конкретните политики протича през следните етапа: «определяне на проблема –анализ на проблема- определяне на целите – определяне на критериите за оценка – формулиране на различни варианти за действие – оценка на всеки вариант по определените критерии – подбор на най-добрия вариант – представяне на варианта на този, който взема крайното решение – анализ на провеждането на политиката на практика» (Танев, 2008; 15). Така анализът на публичните политики е съвкупност от методи, насочени към създаване и прилагане на ефективни публични политики в различните области на обществения живот, включително и образованието. В този смисъл, анализът на политики пряко обслужва и ефективното управление в тези обществени сфери.

Определяне на понятието образователна политика
За образователната политика, като важна част от политиката на съвременната държава, са дадени различни определения. Много от тях (макар и формулирани от различна научна гледна точка – педагогическа, политологическа, икономическа, управленска, правна) са близки по съдържание и различни по форма. Ето някои от определенията, представени в българската, руската и англоезичната литература.
В българската педагогическа литература «образователната политика се разглежда като една цялостна система от цели, конкретна организация, управление и развитие на образователния процес‖ (Бижков, 2000; 11). Милков (2006) приравнява образователната политика на стратегия, «която се осъществява в отделните държави и отразява особеностите и целите на дадена нация за определен исторически етап и при определени икономически, политически и социални условия» (Милков, 2006; 14).
Малко по-разгърнато определение е дадено учебника по «Педагогика» (2007). То извежда на преден план взаимовръзката между «държавна власт – политика- управление». Според него образователната политика е „политиката на управляващата или управляващите партии по отношение на основните цели, принципи и насоки за развитие на образователните структури. Тези основни принципи и насоки за развитие се реализират, чрез механизмите на законодателната власт (изработване и приемане на училищните закони) и механизмите на изпълнителната власт (създаване на нормативна база от подзаконови документи и осъществяване на оперативното управление и контрол над системата)» (Педагогика, 2007; 134).
Различно мнение изказва Станев (2005). Според него „образователната политика има надпартиен, общонационален и интернационален характер. Националната образователна политика е синтезен резултат от интелектуалния капацитет на нацията и се приема с консенсус като единна политика от всички партии и социални групи на гражданското общество. Отговорност за наличието и воденето на адекватна национална образователна политика носи държавата с нейните помощни държавни органи и обществените структури (Станев,2005; 121). С това определение, авторът въвежда термина «национална образователна политика», който е използван и в англоезичната литература.
Едно от най-разгърнатите определения на образователната политика в икономическата научна литература е дадено в изследването на Минков (2004). Съгласно него: «държавата провежда в областта на образованието политика, насочена към създаването на условия и предпоставки за ускоряване на икономическия растеж: повишаване качеството на работната сила, повишаване технологичното ниво и ефективността на използване на ресурсите. В този аспект, образованието има съществено значение и висока възвращаемост както за отделния индивид, така и за обществото като цяло. Оттук основния дискусионен въпрос не е това дали да има държавна намеса в сферата на образованието, а в каква степен и по какъв начин да се осъществява тя» (Балабанов, Минков и др., 2004; 128). В това определение образователната политика се разглежда като държавна политика. Наред с това се поставя дискусионния проблем за степента на намеса на съвременната държава в областта на образованието.
В политологическата литература едно от най-новите изследвания, специално посветено на образователните реформи в поскомунистическа България, е изследването на Дайнов (2010). В него авторът разглежда образователната политика като публична «секторна политика», насочена към «реформирането на образователната система» (Дайнов, 2010). В книгата си Дайнов анализира още два проблема, свързани с образователната политика: влиянието на вънншни фактори при нейното формиране (Световна банка, ОИСР) и участието на неправителствените организации в изработването на политиката насочена към реформите.
Юридическата гледна точка по отношение на разглежданото понятие, свързва образователната политика с основните функции на държавата и конституционните права на отделната личност. Тя «е неизменна част от социалната функция на държавата и има за цел да осигури възпитание и образование на бъдещите пълноценни членове на солидарната общност. Дейностите, свързани с осъществяването на държавната образователна политика се изразяват в практическата реализация на конституционно закрепеното право на образование, във въвеждане и поддържане на качествено и ефективно начално, средно и висше образование‖ (Шамов, 2009; 94).
В руската научна литература, едно от най-разгърнатите определения за образователна политика я дефинира като «направляваща и регулираща дейност на държавата в сферата на образованието, насочена към постигането на конкретни стратегически цели и решения на задачи от национално и глобално значение. Тя се определя от висшите равнища на държавната власт и се реализира посредством закони, постановления, наредби, общодържавни програми, а също така по пътя на въвличане в процеса на нейната реализация на всички заинтерисовани слоеве на обществото (ученици, родители, обществени и професионални организации), средствата за масова комуникация и др.» (Галаган, 2007; 186).
Освен това образователната политика се определя и като:
Политика «включваща в себе си стратегията и тактиката в сферата на образованието, използваните за достигане на формулираните цели и задачи средства, форми и методи. Тя като лакмусова хартия показва отношението на държавата към образованието като социална система, влияеща на интересите на големи маси от хора ( Зиятдинова, 2006; 56);
„Едно от най-важните направления на вътрешната политика на държавата, имащо за цел създаване на икономически, институционални и духовно-идеологически условия за осъществяване на основните функции на образованието, включително формулирането на определен тип личност, възпроизводството на кадровия потенциал на обществото и възпитаване на гражданите на държавата в съответствие с приетата система от ценности‖ (Меркулова, 2010);
„Политиката в областта на образованието представлява комплекс от мерки предприети от държавата, нейните органи, политическите партии, неправителствени организации по отношение на образованието, като социална система. (Днепров, 2000.; 34).
Всички тези определения дефинират образователната политика преди всичко като тип държавна политика. В този смисъл в рускоезичната педагогическа литература по традиция се използва терминът „държавна образователна политика‖.
По-различно е положението в англоезичната научна литература. В нея образователната политика се свързва с «изработване на система от закони и правила, които уреждат функционирането на образователната система» (Jakobi, 2009; 474). В този смисъл тя е публична политика, водена от държавата на национално ниво. Така например за Хейнонен (1997) „образователната политика се разглежда като един от най-важните елементи на социалната политика на страната. Тя е свързана с изготвяне от страна на правителството на програми, в които са формулирани основните цели и са очертани главните насоки на развитие на образователната система‖ (Хейнонен, 1997) .
Други автори смятат, че «ръководените от държавата образователни инициативи и извършвани реформи насочени към усъвършенстване на училищата, могат се определят като провеждане на Национална политика в образованието (НПО)» ( Wong, 2002.; 167). От тази гледна точка терминът „национална политика в образованието» (НПО) е щироко използван в някои северно-европейски страни и Азия (например Индия).
Подобно определение е дадено и в „Международното ръководство за образователни промени (под ред. Харгрийвс 2005). «Ролята на държавата на макроравнище е да очертае националната рамка, изразена под формата на политика, стратегия, закон по отношение на образователната система. Използването на властта и вземането на решение на национално ниво се определя като макрополитика по отношение училищните организации» (Extending Educational Change. International Handbook of Educational Change, 2005.; 65). Трябва да се отбележи, че авторите на това определение акцентират върху още един важен аспект на националната образователна политика – те я определят като макрополитика по отношение на училищата..
Според Беркхоут (1999) „образователната политика е процес, който е насочен към бъдещето‖. С това определение авторът обръща внимание на друг аспект на образователната политика - тя е насочена към бъдещето на националната образователна система (Berkhout, 1999; 412).
От друга страна, в англоезичната литература терминът образователна политика се използва за обозначаване на конкретни стратегически програми за развитието на училищната организация в местните образователни системи. В този смисъл «политиката, която се реализира в и около училищата се определя като микрополитика. При нея се осъществява стратегическо използване на властта от отделни лица и групи в училищната организация за постигане на определените цели. Сътрудничеството и конфликтните ситуации са неделими елементи на микрополитиката. В този смисъл микрополитиката е неразривно свързана с училищните промени и различните подходи за преструктуриране на образователната организация» (Blase, Blase, 2002; 16). Конкретно микрополитиката на училищно ниво включва следните области на дебат по отношение на развитие на образователната организация: «размер на училището, размер на класа, приватизация на училищното образование, обучение и сертифициране на учителите, учебна програма, методи на преподаването, училищни инвестиции, училищни модели» (The Study of Educational Politics., 1995; 27).
Едно от най-важните направления на научните изследвания, свързани с образователната политика, това е „анализът на политиките в образованието‖. Този анализ е насочен към „измерване, чрез определени инструменти на успеха или провала на предприетите образователни промени насочени към постигането на формулираните обществени цели‖ (Mingat, Tan, 2003; 13). На базата на това измерване се определят критериите за цялостна оценка. Тази оценката дава възможност «да се формулират различни варианти за действие, оценява се всеки един вариант и се подбира най-добрия‖ (Mingat, Tan, 2003; 13). Според други автори, анализът на политиката в образованието е тясно свързан и с измерване въздействието, което оказват публичните политики в отделните училища. За професорката по образователни науки в Станфордския университет Линда Дарлинг-Хамънд (2010), този анализ „разглежда начините, по които образователните политики, свързани с различни федерални, щатски и местни инициативи, влияят върху организационните особености, формата и съдържанието на преподаване и обучението училищата‖ (Darling-Hammond, 2010; 5). Като цяло «анализът на образователната политика» може да се определи като съвкупност от методи, насочени към създаване и прилагане на ефективни образователни политики, използването на различни политически инструменти за решаването на различни училищни проблеми. В този смисъл разглежданият анализ пряко обслужва процеса на ефективно управление на училищното образование.

Като цяло на базата на разгледаните по-горе определения, могат да се посочат следните по-важни характеристики на образователната политика:
Образователната политика е публична политика в сферата на образованието. От тази гледна точка, тя е една от най-важните секторни политики в конкретната страна и е дейност, насочена към формулирането на общите образователни цели и в усъвършенстване на образователната система.
Много често (най-вече в българската и рускоезична литература) образователната политика се определя като държавна образователна политика. Това е така, защото държавата и нейните институции са основните „актьори‖ в процеса на изработване и управление на образователната политика. Тази политика може да се разглежда и като план за действие, правителствен курс в сферата на образованието. От друга страна, в съвременното общество, в процеса на изработване и контрол по прилагането на образователни политики участват и други организации - НПО, политически партии, родителски асоциации, синдикати и т.н. В този смисъл, според нас терминът публична политика е по-адекватен на днешните „политически мрежи‖, формиращи политиката в отделните сфери, включително и образованието.
Образователната политика на съвременната държава, която има или поне се стреми да има надпартиен и общонационален характер се определя като националната образователна политика. В този случай тя е резултат от дейността на различни заинтерисовани и се приема с консенсус като единна политика от всички партии и социални групи на обществото.
Образователната политика е процес, който е насочен към бъдещето. От тази гледна точка тя е свързана с разработване на стратегии и програми, конкретни промени и реформи на образователната система.
Различават се: образователна политика на централните власти; регионална, местна и училищна образователни политики. Използването на властта и вземането на решение на централно, национално ниво се определя като макрополитика по отношение училищното образование. От друга страна политиката/политиките, която се реализира в и около училищата се определя като микрополитика по отношение на образованието. Микрополитиката на училищно ниво включва следните основни области на развитие: размер на училището, размер на класа, обучение и квалификация на учителите, учебен план и програми, методи на преподаването, училищни модели и училищни инвестиции
Образователната политика се реализира посредством механизмите на законодателната власт (приемане на училищни закони), механизмите на изпълнителната власт (постановления, наредби, общодържавни програми), а също така по пътя на въвличане в процеса на нейното осъществяване на всички заинтерисовани слоеве ва обществото. В този смисъл успешната образователна политика изисква постигането на обществен консенсус по отношение на училищната образование.
Чрез образователната политика се осигуряват условия за задоволяване на образователните интереси и потребности на гражданите и се гарантират техните образователни права и свободи.
Процесът на изработване и прилагане на образователната политика преминава през следните основни етапа:
- Формулиране на основните проблеми;
- Определяне на стратегическите цели които трябва да бъдат достигнати за съответния период;
- Определяне на приоритетите и основните направления на усъвършенстване;
- Избор на методите, средствата и формите на дейност;
- Подбор и разпределяне на ресурси, чрез които ще може да се достигне до формулираните задачи.
Образователната политика може да се разглежда и като конкретна програма насочена към изменение състоянието на образователната сфера. Реализация на тази програма се обезпечава от процеса на управление на различните равнища на образователната система. В този смисъл, образователната политика е неразривно свързана с управление на образованието, защото то гарантира осъществяване на дейностите в съответствие с разработените правила и формулираните цели.
Образователната политика е първата фаза на публичния мениджмънт в тази обществена сфера. За да е успешно нейното реализиране и ефективно управлението й, трябва да се осигури плавно преминаване към следващите две фази (на ръководството и на административното обслужване). Това става чрез възлагане на изпълнението на политическите намерения на топ ръководителите в органите и службите, свързани с управлението на образователната система. В този смисъл управлението в сферата на образованието е единство от политически мениджмънт или правене на образователни политики, изпълнителен мениджмънт или ръководство на изпълнителния орган и административен мениджмънт или обслужване на системата.
Вземането на най-оптимални решения при изработване на образователната политика се подпомага от специфична експертна дейност наречена „анализ на политиката в образованието‖. Този анализ е насочен към измерване, чрез определени методи на успеха или неуспеха на предприетите образователни промени. Анализът на политиката в образованието е тясно свързан и с измерване въздействието, което оказват публичните политики в отделните училища (организационните особености, формата и съдържанието на обучението, квалификация на учители и др.)



Библиография:

1.     Балабанов, Ил., И. Минков и др. Бюджетна, образователна, научна и технологична политика на държавата за конкурентоспособно икономическо развитие., Акад. изд. проф. Марин Дринов, 2004.
2.     Бижков, Г. Алтернативното образование.- Стратегии на образователната и научната политика, кн. 1., 2002.
3.     Галаган, А.И. Сравнительная характеристика принципов образовательной политики России и некоторых зарубежных стран. В сб. Социально-гуманитарные знания, М., 2007.
4.     Государственная политика и управление. Под ред. Л. Сморгунова., М., 2006.
5.     Дайнов, Ев. «Науката е слънце». Реформата на училищното образование в следкомунистическа България. НБУ., С., 2010.
6.      Зиятдинова, Ф. Росийская образовательная политика в свете зарубежного опыта., М., 2006.
7.      Зиятдинова, Ф. Росийская образовательная политика в свете зарубежного опыта., М., 2006.
8.     Ильин В. В., А.Панарин. Философия политики.,М., 1994.
9.     Ирхин Ю.,Д, Зотов,Л. Зотова. Политология. М.: Юристъ, 2002.
10.  Киров, В. Публичната власт. С., 2004.
11.  Меркулова, Г. Понятия образовательной политики больше нет.- Экономика и образование сегодня, 2010, http://eed.ru/opinions/0_53.html
12.  Милков, Л. Информатизация на образованието кото иновационен процес. С., 2006.
13.  Педагогика. Под ред. Пламен Радев. Пл., 2007.
14.  Соловьов, А. Политология: политическая теория и полетические технологии., М., 2000.
15.  Ставрев, Св. Кризата на публичния мениджмънт. С.,2007.
16.  Станев. Ст. Научно осигуряване на държавната политика в образованието и науката. - Стратегии на образователната и научната политика, кн. 2.,2005.
17.  Танев, Т. Анализ на публичните политики. С., 2008.
18.  Хейнонен, О. Финландия: преструктуриране на висшето образование. – Перспективи, № 4, 1997.
19.  Шамов, М. Към държавната политика в сферата на образованието. –Научни трудове на Русенския университет, том 48, серия 7, 2009.
20.  Adams, I. Political Ideology Today ., Manchester University Press, 2001
21.  Berkhout, S., Willy Wielemans. Toward Understanding Education Policy: An Integrative Approach.- Educational Policy, vol. 13no. 3, 1999.
22.  Blase, J, & Blase, J. The micropolitics of instructional supervision: A call for research. -Educational Administration Quarterly, 38, 2002.
23.  Dahl, R. Modern Political Analysis. NY.1975.
24.  Darling-Hammond, L. The Flat World and Education: How America's Commitment to Equity Will Determine Our Future. Columbia university, 2010.
25.  Guehenno, J. The end of the National-State. MN., 1995.
26.  Extending Educational Change.International Handbook of Educational Change Ed. A. Hargreaves, NY 2005.
27.  Heywood, A. Political Ideas and Concepts. NY. 1994.
28.  Jakobi, A. Global Education Policy in the Making: International Organisations and Lifelong Learning. - Globalisation, Societies and Education, v 7, n.4, 2009
29.  Kilpatrick, D. Definitions of Public Policy and Law. NY.2009.
30.Mingat, A., Jee-Peng Tan. Tools for Education Policy Analysis. World Bank, Washington, 2003.
31.The Study of Educational Politics. Commemorative Yearbook of the Politics of Education Association (1969-1994). Education Policy Perspectives Series. Br., 1995.
32.Wong, K, Francis X. Shen. Politics of State-Led Reform in Education: Market Competition and Electoral Dynamics.- Educational Policy, vol. 16 no. 1, 2002.
33.  Wolf, R. Definitions of Policy Analysis., B., 2008.