4.2.17

Същност и основни характеристики на образователната политика

Една моя статия изясняваща същността на понятието образователна политика, публикувана в един интересен сборник на Педагогически факултет на ПУ - "По-добри учители, по-качествено образование"


Същност и основни характеристики на образователната политика
Галин Цоков


Definition and Main Characteristics of Education Policy

Galin Tsokov


Резюме: В статията се разглежда проблема за същността и основните характеристики на образователната политика. Изесняват се основните основните гледища, по отношение на категорията «политика» и понятията: конкретни политики, публични политики и социална политика. Разглеждат се различни определения за същността на понятието образователна политика в българската, рукоезична и англоезична научна литература. Анализират се освоните характеристики на макро и микро политиката в сферата на образованието.

Abstract: The article examines the definition and the main characteristics of educational policy. It presents the basic views in respect of the category «politics» and the concepts: specific policies, public policies and social policies. Here are discussed different definitions of the concept “educational policy” in the Bulgarian, Russian and English- scientific literature. The main characteristics of macro and micro policies in education are analyzed.

Ключови думи: политика, образователна политика, макро и микро политиката в образованието
Key words: politics, educational policy, macro and micro policies in education



Образователната политика е един от основните елементи от вътрешната политика във всяка една държава. Тя се разглежда и като процес на приемане от страна на държавата на определени отговорности по отношение на функционирането и развитието на образованието (в модерното, демократично общество образованието се разглежда като едно от основните социални блага). В този смисъл някои автори включват образователната политика като основен елемент на социалната политика (Шамов, 2009; Зиятдинова, 2006) .

Понятие за политика
За да се изясни същността на понятието образователна политика е необходимо да се анализират основните гледища, по отношение на категорията «политика» и понятията: конкретни политики, анализ на публичните политики социална политика, публична политика и държавна политика.
Поли́тиката (от старогръцки. Πολιτική — «изкуството да се управлява «полиса», града-държава) се разглежда в най-общ смисъл като процес, при който група хора взимат решения. «Този процес може да се изразява в начина на получаване или поддържане на подкрепа за общи или обществени действия. Макар че обикновено терминът се прилага за правителствата, политиката се наблюдава при всички човешки групови взаимодействия, включително корпоративни, академични или религиозни» (Adams, 2001; 20)
В миналото философите се определяли политиката по различен начин: като изкуство да се управляват всички други изкуства (ораторско, военно, съдебно и др.) и умение да се грижиш за всички граждани и по възможност да ги направиш от по-лоши подобри (Платон); като знание за правилно и мъдро управление (Макиавели); като борба на класови интереси (Карл Маркс), като лидерство на държавния апарат или влиянието на това лидерство (Макс Вебер),.
Днес политиката се разглежда като феномен на държавата «преминаващ през всички форми на обшествения живот и включваш в себе си различни прояви на социална активност на хората, различните дейности в рамките на организациите»( Ильин, Панарин, 1994 ; 45).
В научната литература политиката се «интерпретира в три основни направления: като преодоляване на конфликти; като установяване на общ (нормативен порядък и като начин за поведение»(Киров, 2004; 71). На тази база се формулират различни определения на понятието политика, отразяващи тези основни направления. Ето някои от тях:
 Политиката е процес, който «възниква там където има хора, живеещи заедно в общности, когато те са свързани в стълкновения и когато тези хора са субекти на някакъв вид власт, управление или авторитет. Три са определящите елементи на политиката: общност на социални индивиди; наличие на някаква власт, интегрираща общността; стълкновения (конфликти) между обвързаните от тази власт в общност социални индивиди»(Dahl, 1975);
 Политиката е „посока на действия на индивид, група или правителство в рамките на определена среда, преодоляваща определени трудности и възможности, в усилието да бъде достигната някаква цел или да бъде осъществен някакъв план»(Heywood, 1994);
 Политиката е „изкуството да се намери възможността за преодоляване на стълкновението (състоянието на конфликтност) с помощта на интегриращата власт и с оглед запазването на самата общност, чрез извеждането й до ново равновесно състояние (ново ниво на конфликтност)‖(Киров, 2004; 72).
Като цяло може да се каже, че политиката се разглежда като многопланово, социално явление, чийто смисъл не може да се изчерпи с една конкретна дефиниция. Ето защо по отношение на понятието това има различни «виждания – бихейвиориски, културалиски, антропологически, исторически, икономическо-управленски»(Танев, 2008; 107). При тях политиката се определя като:
 « процес на осигуряване на най-голяма подкрепа за обществени проекти;
 политика като дейност на правителството;
 политиката като взаимодействие между култури;
 политиката като изкуство на възможното;
 политиката като разпределение и преразпределение на властта в обществото;
 политиката като процес на вземане на публични решения; политиката като функциониране на държавата»(Танев, 2008; 107).
Особено важен за изследването е икономически-управленския подход. Той подчертава методологическите функции на политиката в общественото управление. Разгледана от този аспект, политиката се представя като «генерално предписание, как да се решават конкретните обществени проблеми, стратегическа рамка и насока на обществено действие, а с това и като основен елемент на управлението» » (Танев, 2008; 105). От друга страна, управленският подход разглежда политиката, като една от фазите на публичния мениджмънт, който включва триединството: «политика, ръководство и администрация. Управлението на публичната сфера е единство от политически мениджмънт или правене на публични политики, изпълнителен мениджмънт или ръководство и административен мениджмънт или обслужване» (Ставрев, 2007; 112). От тази гледна точка политиката (политическият мениджмънт) притежава следните характерни особености:
 Политиката е изкуство на възможното, но заедно с това е процес, при който «се отстояват определени ценности при разпределението на публичнити блага» (Ставрев, 2007; 112);
 Политиката трябва да бъде полезна. Тя задава «дневния ред на обществото – избор на приоритети, вярна преценка на реални възможности, социална чувствителност и способност да се улавят тенденции» (Ставрев, 2007; 117);
 Политиката е тази, която «трябва да осигури обществено-политическа подкрепа за решаване на задачите включени в дневния ред и постигането на целите набелязани в стратегическите визии» (Ставрев, 2007; 118);
 Политиката трябва да бъде ресурсно осигурена. Политическата дейност е успешна само тогава, когато при нея има «респект и загриженост към ресурсния потенциал» (Ставрев, 2007; 118);
 Политиката е първата фаза на политическия мениджмънт. За да е успешно управлението, трябва да се осигури «плавно преминаване към фазата на ръководството», чрез «възлагане на изпълнението на политическите намерения на мениджърите в пълномощията на които влиза изпълнителния мениджмънт. В този смисъл политиците са «по макро» управленци, те правят своите избори, с което се насочва и стартира управленски процес. По-нататък щафетата се поема
от по-професионалните управленци – ръководителите на институции и служби» (Ставрев, 2007; 118);
 За да е добър и успешен политикът трябва да се «обгради от с добри мениджъри, защото разбира че от това зависи неговата успешност» (Ставрев, 2007; 118);
 Политиците са длъжни да упражняват непрекъснато текущ междинен и краен контрол върху изпълнението, да се намесват когато е необходимо или да внасят корекции в политиките» (Ставрев, 2007; 119).
В зависимост от вида на организацията се различават: държавна политика, военна политика, партийна политика, техическа политика. В зависимост от насоката на дейност на организацията се различават: «вътрещна политика, външна политика, социална политика, културна политика, образователна политика и др.» (Ильин, Панарин, 1994. ; 58).
Съществуват още три основни подхода към политиката: „а) обвързването й само с държавата; б) обвързването й с публичната сфера – държавата и гражданското общество; в) обвързването й с обществото като цяло – държавата, гражданското общество и обществото в тесен смисъл на думата‖ ( Киров, 2004; 72). Основна дискусия при тези подходи към политиката, водена в научната литература, е свързана с ролята на съвременната «национална държава» и нейното влияние в обществото. Изказват се крайни тези «от провъзгласяване на края на националната държава до идеята за нейното «разнообразяване», чрез вплитането й в структурите на гражданското общество» (Guehenno, 1995).
Свързването на политиката единствено с държавата я ограничава до действия, протичащи в държавните институции – министерства, агенции, служби. Тази държавна политика се определя като «политически процес на управленско влияние на органите на държавната власт върху основните сфери в обществото, осъществено на основата на използване на властовите права, както при разработката така и при реализирането на стретегии и тактики на регулиращо въздействие, върху икономиката, социалната сфера и другите подсистеми на обществото» (Государственная политика и управление, 2006.; 67). Държавната политика може да се разгледа и като система от цели и задачи отразяващи вижданията на държавните институции по отношение на функционирането и развитието на обществото, а също така като съвкупност от методи и средства, чрез които държавата достига тези цели. В този смисъл държавната политика се разработва и осъществява преимуществено от такива институции на властта като правителство или президент и законодателни органи като Народно събрание.
В дейността на тези държавни институции могат да разграничат следните основни етапа:
 «Формулиране на основните проблеми;
 Определяне на далечните и близките цели, които трябва да бъдат достигнати за съответния период;
 Избор на методите, средствата и формите на дейност;
 Подбор и разпределане на кадрите, които ще са способни да достигнат до формулираните задачи» (Соловьов, 2000 ; 54).
При втория подход, политиката се свързва с публичната сфера, като това разширява нейния обхват. Това е така, защото в този случай политиката се свързва не само с дейността на държавата и нейните институции, а и с действията на
представителите на гражданското общество – политически партии, организации, заинтерисовани социални групи, профсъюзи и др. В този смисъл се говори за публична политика която се определя като «начин на действие или бездействие, предприети от държавни институции (чрез решение от правителството) и други обществени и неправителствени организации по отношение на конкретен проблем или набор от проблеми свързани с функционирането на социалната сфера» (Wolf, 2008; 23). Други автори определят публичните политики като «система от начини на действие, регулаторни мерки, закони и приоритети за финансиране, изработена от държавен орган или неговите представители по отношение на определени сигменти на обшествения живот -вътрешна сигурност, социална защита, здравеопазване, образование " (Kilpatrick, 2009; 43).
Наред с това, тук трябва де се направи още едно важно разграничение. От една страна терминът политика се употребява в единствено число и обозначава процес, при който група хора, чиито интереси са първоначално различни, достигат до колективни решения, които най-общо се смятат за обвързващи за групата и наложени като обща политика. Най-често прилагателното "политически" се отнася до партиите, правителствата, международните отношения. В този смисъл политиката изследва политическите процеси изобщо. В английския език има конкретна дума която изразява политиката изобщо – politics (политически процес и система, избори, парламентаризъм процесуалното ниво на политиката) (Танев, 2008; 14).
Така политиката изобщо, отразява глобалните политически процеси и е обект преди всичко на политологическата наука. Нейните основни елементи са:
 «политически отношения – формите на взаимовръзка между субектите на политиката – дискусии, партньорство, съгласие, конфликти;
 политическа власт — възможност и способност да налагаш своята воля над другите;
 политически организации — съвкупност от държавни и недържавни организации, изразяващи интересите на личности, групи и общностти;
 политическа култура — типа отношение към политическите явления, присъстващ в поведението на политиците;
 политическо съзнание — свързано с политическата психология и политическата идеология, мотивите за политическо участие (идеи, чувства, преживявания, ценности, оценки).
 субекти на политиката — личности, социални групи, организации и партии, участващи в процеса на държавно управление» (Ирхин, Зотов, Зотова., 2002; 120).
От друга страна, "политика" (употребена често и в множествено число, политики) има и по-тясно значение - да изразява конкретен план или основни принципи за действие, към които дадена организация се придържа в изпълнението на някакаво начинание. Тази употреба е характерна през последните години, като на английски за нея си има отделна дума policy, но на български тя се превежда
като "политика" или (списък от) "принципи" или конкретна политика.
Така под политика (policy) се има предвид:
 „конкретният обществен проект като прагматичен план – кое след кое следва, колко ще струва;
 по-широкото политическо значение на резултатите – избраната линия на поведение, свързана с особена обществена стратегия на тези, които осъществяват прагматичния план‖ (Танев, 2008; 13).
От друга страна, осъществяването на конкретните политики е немислимо без държавата и нейните институции, които често са и инициатор за тяхното формулиране. „Следователно конкретните политики са планове на действие на правителството или държавните органи. В повечето случаи те представляват правителствения курс в отделна сфера на обществения живот. Това са принципите, програмите процедурите за постигане на средносрочни и дългосрочни цели от страна на министерства, държавни комисии и т.н. ‖ (Танев, 2008; 14).
Една от най-важните характеристики на конкретните политики е, че те са насочени към постигането на определени обществено значими цели, свързани с основните насоки на обществено развитие, определени от правителството. В този смисъл те са отговор на определени обществени потребности в дадена ситуация, посочват основните проблеми и начините за тяхното разрешаване. От тази гледна точка конкретните политики, са свързани със вземане на управленски решения и процеса на държавно управление като цяло. Основна част от конкретните политики, са свързани с публичния сектор (обхващащ различни сектори на социалния живот). Към тях се включват: секторни политики и социална политика. Секторните политики «са съответно здравни, за опазване на реда, данъчни, образователни и др.» (Танев, 2008; 35).
Много важна съвременна област, свързана с изследванията на конкретните политики, това е областта на анализа на политиките (анализ на политиките). Този анализ е специфична ескпертна дейност, подпомагаща вземането на най-оптималното решение. Анализът на политиките не е чиста политическа дейност. Той е процес «който подсказва на политици и управляващите решението, което експертите доказват като най-правилно. От тук нататък отговорността пада на плещите на управляващите, които приемат или не приемат решенията, които са посъветвани да следват » (Танев, 2008; 19).
Процесът на анализа на конкретните политики протича през следните етапа: «определяне на проблема –анализ на проблема- определяне на целите – определяне на критериите за оценка – формулиране на различни варианти за действие – оценка на всеки вариант по определените критерии – подбор на най-добрия вариант – представяне на варианта на този, който взема крайното решение – анализ на провеждането на политиката на практика» (Танев, 2008; 15). Така анализът на публичните политики е съвкупност от методи, насочени към създаване и прилагане на ефективни публични политики в различните области на обществения живот, включително и образованието. В този смисъл, анализът на политики пряко обслужва и ефективното управление в тези обществени сфери.

Определяне на понятието образователна политика
За образователната политика, като важна част от политиката на съвременната държава, са дадени различни определения. Много от тях (макар и формулирани от различна научна гледна точка – педагогическа, политологическа, икономическа, управленска, правна) са близки по съдържание и различни по форма. Ето някои от определенията, представени в българската, руската и англоезичната литература.
В българската педагогическа литература «образователната политика се разглежда като една цялостна система от цели, конкретна организация, управление и развитие на образователния процес‖ (Бижков, 2000; 11). Милков (2006) приравнява образователната политика на стратегия, «която се осъществява в отделните държави и отразява особеностите и целите на дадена нация за определен исторически етап и при определени икономически, политически и социални условия» (Милков, 2006; 14).
Малко по-разгърнато определение е дадено учебника по «Педагогика» (2007). То извежда на преден план взаимовръзката между «държавна власт – политика- управление». Според него образователната политика е „политиката на управляващата или управляващите партии по отношение на основните цели, принципи и насоки за развитие на образователните структури. Тези основни принципи и насоки за развитие се реализират, чрез механизмите на законодателната власт (изработване и приемане на училищните закони) и механизмите на изпълнителната власт (създаване на нормативна база от подзаконови документи и осъществяване на оперативното управление и контрол над системата)» (Педагогика, 2007; 134).
Различно мнение изказва Станев (2005). Според него „образователната политика има надпартиен, общонационален и интернационален характер. Националната образователна политика е синтезен резултат от интелектуалния капацитет на нацията и се приема с консенсус като единна политика от всички партии и социални групи на гражданското общество. Отговорност за наличието и воденето на адекватна национална образователна политика носи държавата с нейните помощни държавни органи и обществените структури (Станев,2005; 121). С това определение, авторът въвежда термина «национална образователна политика», който е използван и в англоезичната литература.
Едно от най-разгърнатите определения на образователната политика в икономическата научна литература е дадено в изследването на Минков (2004). Съгласно него: «държавата провежда в областта на образованието политика, насочена към създаването на условия и предпоставки за ускоряване на икономическия растеж: повишаване качеството на работната сила, повишаване технологичното ниво и ефективността на използване на ресурсите. В този аспект, образованието има съществено значение и висока възвращаемост както за отделния индивид, така и за обществото като цяло. Оттук основния дискусионен въпрос не е това дали да има държавна намеса в сферата на образованието, а в каква степен и по какъв начин да се осъществява тя» (Балабанов, Минков и др., 2004; 128). В това определение образователната политика се разглежда като държавна политика. Наред с това се поставя дискусионния проблем за степента на намеса на съвременната държава в областта на образованието.
В политологическата литература едно от най-новите изследвания, специално посветено на образователните реформи в поскомунистическа България, е изследването на Дайнов (2010). В него авторът разглежда образователната политика като публична «секторна политика», насочена към «реформирането на образователната система» (Дайнов, 2010). В книгата си Дайнов анализира още два проблема, свързани с образователната политика: влиянието на вънншни фактори при нейното формиране (Световна банка, ОИСР) и участието на неправителствените организации в изработването на политиката насочена към реформите.
Юридическата гледна точка по отношение на разглежданото понятие, свързва образователната политика с основните функции на държавата и конституционните права на отделната личност. Тя «е неизменна част от социалната функция на държавата и има за цел да осигури възпитание и образование на бъдещите пълноценни членове на солидарната общност. Дейностите, свързани с осъществяването на държавната образователна политика се изразяват в практическата реализация на конституционно закрепеното право на образование, във въвеждане и поддържане на качествено и ефективно начално, средно и висше образование‖ (Шамов, 2009; 94).
В руската научна литература, едно от най-разгърнатите определения за образователна политика я дефинира като «направляваща и регулираща дейност на държавата в сферата на образованието, насочена към постигането на конкретни стратегически цели и решения на задачи от национално и глобално значение. Тя се определя от висшите равнища на държавната власт и се реализира посредством закони, постановления, наредби, общодържавни програми, а също така по пътя на въвличане в процеса на нейната реализация на всички заинтерисовани слоеве на обществото (ученици, родители, обществени и професионални организации), средствата за масова комуникация и др.» (Галаган, 2007; 186).
Освен това образователната политика се определя и като:
Политика «включваща в себе си стратегията и тактиката в сферата на образованието, използваните за достигане на формулираните цели и задачи средства, форми и методи. Тя като лакмусова хартия показва отношението на държавата към образованието като социална система, влияеща на интересите на големи маси от хора ( Зиятдинова, 2006; 56);
„Едно от най-важните направления на вътрешната политика на държавата, имащо за цел създаване на икономически, институционални и духовно-идеологически условия за осъществяване на основните функции на образованието, включително формулирането на определен тип личност, възпроизводството на кадровия потенциал на обществото и възпитаване на гражданите на държавата в съответствие с приетата система от ценности‖ (Меркулова, 2010);
„Политиката в областта на образованието представлява комплекс от мерки предприети от държавата, нейните органи, политическите партии, неправителствени организации по отношение на образованието, като социална система. (Днепров, 2000.; 34).
Всички тези определения дефинират образователната политика преди всичко като тип държавна политика. В този смисъл в рускоезичната педагогическа литература по традиция се използва терминът „държавна образователна политика‖.
По-различно е положението в англоезичната научна литература. В нея образователната политика се свързва с «изработване на система от закони и правила, които уреждат функционирането на образователната система» (Jakobi, 2009; 474). В този смисъл тя е публична политика, водена от държавата на национално ниво. Така например за Хейнонен (1997) „образователната политика се разглежда като един от най-важните елементи на социалната политика на страната. Тя е свързана с изготвяне от страна на правителството на програми, в които са формулирани основните цели и са очертани главните насоки на развитие на образователната система‖ (Хейнонен, 1997) .
Други автори смятат, че «ръководените от държавата образователни инициативи и извършвани реформи насочени към усъвършенстване на училищата, могат се определят като провеждане на Национална политика в образованието (НПО)» ( Wong, 2002.; 167). От тази гледна точка терминът „национална политика в образованието» (НПО) е щироко използван в някои северно-европейски страни и Азия (например Индия).
Подобно определение е дадено и в „Международното ръководство за образователни промени (под ред. Харгрийвс 2005). «Ролята на държавата на макроравнище е да очертае националната рамка, изразена под формата на политика, стратегия, закон по отношение на образователната система. Използването на властта и вземането на решение на национално ниво се определя като макрополитика по отношение училищните организации» (Extending Educational Change. International Handbook of Educational Change, 2005.; 65). Трябва да се отбележи, че авторите на това определение акцентират върху още един важен аспект на националната образователна политика – те я определят като макрополитика по отношение на училищата..
Според Беркхоут (1999) „образователната политика е процес, който е насочен към бъдещето‖. С това определение авторът обръща внимание на друг аспект на образователната политика - тя е насочена към бъдещето на националната образователна система (Berkhout, 1999; 412).
От друга страна, в англоезичната литература терминът образователна политика се използва за обозначаване на конкретни стратегически програми за развитието на училищната организация в местните образователни системи. В този смисъл «политиката, която се реализира в и около училищата се определя като микрополитика. При нея се осъществява стратегическо използване на властта от отделни лица и групи в училищната организация за постигане на определените цели. Сътрудничеството и конфликтните ситуации са неделими елементи на микрополитиката. В този смисъл микрополитиката е неразривно свързана с училищните промени и различните подходи за преструктуриране на образователната организация» (Blase, Blase, 2002; 16). Конкретно микрополитиката на училищно ниво включва следните области на дебат по отношение на развитие на образователната организация: «размер на училището, размер на класа, приватизация на училищното образование, обучение и сертифициране на учителите, учебна програма, методи на преподаването, училищни инвестиции, училищни модели» (The Study of Educational Politics., 1995; 27).
Едно от най-важните направления на научните изследвания, свързани с образователната политика, това е „анализът на политиките в образованието‖. Този анализ е насочен към „измерване, чрез определени инструменти на успеха или провала на предприетите образователни промени насочени към постигането на формулираните обществени цели‖ (Mingat, Tan, 2003; 13). На базата на това измерване се определят критериите за цялостна оценка. Тази оценката дава възможност «да се формулират различни варианти за действие, оценява се всеки един вариант и се подбира най-добрия‖ (Mingat, Tan, 2003; 13). Според други автори, анализът на политиката в образованието е тясно свързан и с измерване въздействието, което оказват публичните политики в отделните училища. За професорката по образователни науки в Станфордския университет Линда Дарлинг-Хамънд (2010), този анализ „разглежда начините, по които образователните политики, свързани с различни федерални, щатски и местни инициативи, влияят върху организационните особености, формата и съдържанието на преподаване и обучението училищата‖ (Darling-Hammond, 2010; 5). Като цяло «анализът на образователната политика» може да се определи като съвкупност от методи, насочени към създаване и прилагане на ефективни образователни политики, използването на различни политически инструменти за решаването на различни училищни проблеми. В този смисъл разглежданият анализ пряко обслужва процеса на ефективно управление на училищното образование.

Като цяло на базата на разгледаните по-горе определения, могат да се посочат следните по-важни характеристики на образователната политика:
Образователната политика е публична политика в сферата на образованието. От тази гледна точка, тя е една от най-важните секторни политики в конкретната страна и е дейност, насочена към формулирането на общите образователни цели и в усъвършенстване на образователната система.
Много често (най-вече в българската и рускоезична литература) образователната политика се определя като държавна образователна политика. Това е така, защото държавата и нейните институции са основните „актьори‖ в процеса на изработване и управление на образователната политика. Тази политика може да се разглежда и като план за действие, правителствен курс в сферата на образованието. От друга страна, в съвременното общество, в процеса на изработване и контрол по прилагането на образователни политики участват и други организации - НПО, политически партии, родителски асоциации, синдикати и т.н. В този смисъл, според нас терминът публична политика е по-адекватен на днешните „политически мрежи‖, формиращи политиката в отделните сфери, включително и образованието.
Образователната политика на съвременната държава, която има или поне се стреми да има надпартиен и общонационален характер се определя като националната образователна политика. В този случай тя е резултат от дейността на различни заинтерисовани и се приема с консенсус като единна политика от всички партии и социални групи на обществото.
Образователната политика е процес, който е насочен към бъдещето. От тази гледна точка тя е свързана с разработване на стратегии и програми, конкретни промени и реформи на образователната система.
Различават се: образователна политика на централните власти; регионална, местна и училищна образователни политики. Използването на властта и вземането на решение на централно, национално ниво се определя като макрополитика по отношение училищното образование. От друга страна политиката/политиките, която се реализира в и около училищата се определя като микрополитика по отношение на образованието. Микрополитиката на училищно ниво включва следните основни области на развитие: размер на училището, размер на класа, обучение и квалификация на учителите, учебен план и програми, методи на преподаването, училищни модели и училищни инвестиции
Образователната политика се реализира посредством механизмите на законодателната власт (приемане на училищни закони), механизмите на изпълнителната власт (постановления, наредби, общодържавни програми), а също така по пътя на въвличане в процеса на нейното осъществяване на всички заинтерисовани слоеве ва обществото. В този смисъл успешната образователна политика изисква постигането на обществен консенсус по отношение на училищната образование.
Чрез образователната политика се осигуряват условия за задоволяване на образователните интереси и потребности на гражданите и се гарантират техните образователни права и свободи.
Процесът на изработване и прилагане на образователната политика преминава през следните основни етапа:
- Формулиране на основните проблеми;
- Определяне на стратегическите цели които трябва да бъдат достигнати за съответния период;
- Определяне на приоритетите и основните направления на усъвършенстване;
- Избор на методите, средствата и формите на дейност;
- Подбор и разпределяне на ресурси, чрез които ще може да се достигне до формулираните задачи.
Образователната политика може да се разглежда и като конкретна програма насочена към изменение състоянието на образователната сфера. Реализация на тази програма се обезпечава от процеса на управление на различните равнища на образователната система. В този смисъл, образователната политика е неразривно свързана с управление на образованието, защото то гарантира осъществяване на дейностите в съответствие с разработените правила и формулираните цели.
Образователната политика е първата фаза на публичния мениджмънт в тази обществена сфера. За да е успешно нейното реализиране и ефективно управлението й, трябва да се осигури плавно преминаване към следващите две фази (на ръководството и на административното обслужване). Това става чрез възлагане на изпълнението на политическите намерения на топ ръководителите в органите и службите, свързани с управлението на образователната система. В този смисъл управлението в сферата на образованието е единство от политически мениджмънт или правене на образователни политики, изпълнителен мениджмънт или ръководство на изпълнителния орган и административен мениджмънт или обслужване на системата.
Вземането на най-оптимални решения при изработване на образователната политика се подпомага от специфична експертна дейност наречена „анализ на политиката в образованието‖. Този анализ е насочен към измерване, чрез определени методи на успеха или неуспеха на предприетите образователни промени. Анализът на политиката в образованието е тясно свързан и с измерване въздействието, което оказват публичните политики в отделните училища (организационните особености, формата и съдържанието на обучението, квалификация на учители и др.)



Библиография:

1.     Балабанов, Ил., И. Минков и др. Бюджетна, образователна, научна и технологична политика на държавата за конкурентоспособно икономическо развитие., Акад. изд. проф. Марин Дринов, 2004.
2.     Бижков, Г. Алтернативното образование.- Стратегии на образователната и научната политика, кн. 1., 2002.
3.     Галаган, А.И. Сравнительная характеристика принципов образовательной политики России и некоторых зарубежных стран. В сб. Социально-гуманитарные знания, М., 2007.
4.     Государственная политика и управление. Под ред. Л. Сморгунова., М., 2006.
5.     Дайнов, Ев. «Науката е слънце». Реформата на училищното образование в следкомунистическа България. НБУ., С., 2010.
6.      Зиятдинова, Ф. Росийская образовательная политика в свете зарубежного опыта., М., 2006.
7.      Зиятдинова, Ф. Росийская образовательная политика в свете зарубежного опыта., М., 2006.
8.     Ильин В. В., А.Панарин. Философия политики.,М., 1994.
9.     Ирхин Ю.,Д, Зотов,Л. Зотова. Политология. М.: Юристъ, 2002.
10.  Киров, В. Публичната власт. С., 2004.
11.  Меркулова, Г. Понятия образовательной политики больше нет.- Экономика и образование сегодня, 2010, http://eed.ru/opinions/0_53.html
12.  Милков, Л. Информатизация на образованието кото иновационен процес. С., 2006.
13.  Педагогика. Под ред. Пламен Радев. Пл., 2007.
14.  Соловьов, А. Политология: политическая теория и полетические технологии., М., 2000.
15.  Ставрев, Св. Кризата на публичния мениджмънт. С.,2007.
16.  Станев. Ст. Научно осигуряване на държавната политика в образованието и науката. - Стратегии на образователната и научната политика, кн. 2.,2005.
17.  Танев, Т. Анализ на публичните политики. С., 2008.
18.  Хейнонен, О. Финландия: преструктуриране на висшето образование. – Перспективи, № 4, 1997.
19.  Шамов, М. Към държавната политика в сферата на образованието. –Научни трудове на Русенския университет, том 48, серия 7, 2009.
20.  Adams, I. Political Ideology Today ., Manchester University Press, 2001
21.  Berkhout, S., Willy Wielemans. Toward Understanding Education Policy: An Integrative Approach.- Educational Policy, vol. 13no. 3, 1999.
22.  Blase, J, & Blase, J. The micropolitics of instructional supervision: A call for research. -Educational Administration Quarterly, 38, 2002.
23.  Dahl, R. Modern Political Analysis. NY.1975.
24.  Darling-Hammond, L. The Flat World and Education: How America's Commitment to Equity Will Determine Our Future. Columbia university, 2010.
25.  Guehenno, J. The end of the National-State. MN., 1995.
26.  Extending Educational Change.International Handbook of Educational Change Ed. A. Hargreaves, NY 2005.
27.  Heywood, A. Political Ideas and Concepts. NY. 1994.
28.  Jakobi, A. Global Education Policy in the Making: International Organisations and Lifelong Learning. - Globalisation, Societies and Education, v 7, n.4, 2009
29.  Kilpatrick, D. Definitions of Public Policy and Law. NY.2009.
30.Mingat, A., Jee-Peng Tan. Tools for Education Policy Analysis. World Bank, Washington, 2003.
31.The Study of Educational Politics. Commemorative Yearbook of the Politics of Education Association (1969-1994). Education Policy Perspectives Series. Br., 1995.
32.Wong, K, Francis X. Shen. Politics of State-Led Reform in Education: Market Competition and Electoral Dynamics.- Educational Policy, vol. 16 no. 1, 2002.
33.  Wolf, R. Definitions of Policy Analysis., B., 2008.


31.1.17

Иновативните училища

Възможността за създаване и развитие на мрежа от иновативни училища е една от важните структурни иновации в Закона за предучилищното и училищното образование. В настоящата статия публикувана в сборника "Алтернативи в образованието" на Педагогически факултет на Пловдивския университет аз съм се опитал да направя кратък анализ на състоянието на иновативните училища в други образователни системи и основните предизвикателства пред българските такива. 

Иновативните училища като алтернатива в българското училищно образование
 Галин Цоков, Пловдивски университет „Паисий Хилиндарски“ 

 Една от важните законодателни промени, въведена със Закона за предучилищното и училищното образование, е свързана със създаването на иновативните училища. За прав път в нашето училищно законодателство се определя възможността за провеждане на алтернативни училищни политики. Успешното осъществяване на тази структурна новост за промяна и развитие на образователни организации, до голяма степен ще определи успеха на процеса на разширяване на училищната автономия и на организационна промяна, започнал с влизане в сила на новото образователно законодателство. За да се разкрият същността и основните характеристики на иновативните училища е необходимо да се направи анализ на проблема за иновациите в образованието. Иновация се определя като : „нова идея, метод или средство” (Webster’s New Encyclopedic Dictionary, 1994) и, „промяна, която създава ново измерение за действие” (Дракър, 2002; 23). От своя страна иновацията в образованието се дефинира като процес, при който «нещо ценно се извлича от знанията и уменията чрез генериране, развитие и прилагане на идеи за създаване на нови или подобрени продукти, процеси и услуги» (Watt, 2002). В този смисъл иновациите в училищната организация са насочени към реконструиране на опита на учителите и училищните ръководители, които на основата на своите преподавателски умения и познаване на учебното съдържание, генерират създаването на нови идеи и ги прилагат под формата на нови или подобрени образователни продукти или услуги. Така „иновацията в училище е крайният резултат от иновационната дейност, получила реализация във вид на нов образователен продукт или усъвършенстван процес, използван в практическата дейност“(Наредба № 9 за институциите в системата на предучилищното и училищното образование, 2015). 
От друга страна иновацията, включително в сферата на образованието, се характеризира като „управленски процес, който изисква специфични инструменти, правила и дисциплина” (Davila, Epstein, Shelton, 2006). От тази гледна точка акцентът е преместен от специфични нови и полезни идеи до целия организационен процес и процедурите за промяна и развитие на организацията. В рамките на образователните организации могат да се управляват и реализират успешно няколко основни нива на иновационни промени. Това разпределение на иновации на отделни равнища е направено в съответствие с тяхната сложност, времето необходимо за тяхното осъществяване и необходимите усилия. Те са:
1-во ниво на иновации. Промяна в квалификацията на педагогическия персонал. Членове на педагогическия персонал могат да се включат в различни форми на вътрешна и външна квалификация. Възможна съпротива в този случай е малко вероятна и относително лесно може да се преодолее. 
 2-ро ниво на иновации. Това ниво е свързано с промяна в установените процедури в рамките на организацията. Променените или новите процедури могат да бъдат свързани с: нови форми на контрол върху качеството на преподаване; нови форми на взаимодействие с родителите; въвеждане на нови методи в процеса на обучение. В този смисъл това са допълнителни, по същество частично модифицирани форми на дейност. Тези нововъведения изискват основно промяна в дейностите и функционални характеристики на ръководството и персонала. 
3-то ниво на иновации Включва промяната на структурата на организацията. Това са значително по-сложни промени. При тях се осъществява преразпределение на властта, на отговорностите на отделните учители и педагогически специалисти, промени във функциите на управление. Това ниво на иновации включва и промяна на нагласите в организацията, промяна на поведението на отделни лица или групи. 
 4-то ниво То е свързано с промяна на стратегията за развитие на организацията. Тази промяна се отразява в дейността на организация като цяло. Тези нововъведения засягат ценностни ориентации на учителите. 
 5-то ниво Промяна на организационната култура. Тези иновации са най-трудни за реализиране и изискват максимално време и усилия. За да се реализира успешно нововъведението в училището е необходимо да се съблюдава най-общ модел на управление на промяната, включващ следните основни етапи: 
1) Наличие на предпоставки за иновацията;
2) Признаване на проблемите;
3) Възникване на инициатива за преодоляване на дисфункционалното състояние; 
4) Теоретични и емпирични научни изследвания; 
5) Създаване на визия, на концепция за нововъведението, преформулиране на индивидуалните роли, правила и отговорности;
 6) Изпробване на визията с отделни членове на организацията, осъществяване на пилотни експерименти и др. (т.е. изпробване в определени класове или училища); 
7) Допълнителна обработка на концепцията; 8) Запознаване на всички членове на организацията (т.е. педагогическите кадри) с визията, организиране на нови структури, провеждане на обучение за усвояване на нови умения, осигуряване на ресурси и др.; 
9) Практическо приложение на новостта, обособяване на нови рутини, променени процеси на работа, инструменти и механизми за управление на дейността, осигуряване на гъвкав контрол, продължаващо обучение и развитие, награди и признания, признаване на успеха и др. 
10) Прекъсване, бюрократизация и връщане към предишни етапи или консолидация. При консолидация: 
11) Разпространение на иновацията в други организации (т.е. в цялата образователна система);
 12) Налагане на иновацията и загуба на нейната новост; 
13) Замяна на иновацията с нов продукт (Aguerrondo, 2006) 
Като цяло жизненият цикъл на иновацията в образованието, според И. Агерондо, трябва да бъде поне 10 години. В този смисъл, в така наречените иновативни училища, нововъведенията не трябва да се разглеждат като еднократен акт, а като продължителен цикличен процес, свързан с провеждане на целенасочена иновационна училищна политика. Условията, необходими за осъществяване на иновационна дейност в тези образователни организации могат да се обобщят в следните основни направления:
 • отчитане на множество външни за организацията (на пръв поглед) фактори;
 • отчитане на ролята на всички елементи на средата; 
• умело подкрепящо и подпомагащо ръководство;
 • създаване на подходящи работни структури и професионално учебни общности; 
• включване на потребителите и родители; 
• създаване на стимули;
 • добра информираност и ефективно общуване. (An Innovation Roadmap:Criteria for Innovative Schools in the 21st Century, 2010.) 
От друга страна, за да се разкрият най-важните характеристики на иновативните училища, е необходимо да се направи сравнителен анализ на добри практики в други образователни системи. Така например в Канада функционира мрежата от иновационни училища (Network of Innovative Schools – NIS). Оценката за включване в мрежата от иновативни училища се извършва на базата на интервюта, фокус-групи и др. изследователски методи по следните показатели:
• „необходимост от иновативната програмата,
 • ефективност на структурата и приложението на програмата, 
 • постигнати резултати и предложения за усъвършенстване“ (Watt, 2002). 
 Процеса на оценяване се извършва от външни експерти, което осигурява безпристрастно външно оценяване и се проследява обективно ефективността и ефикасността на иновациите. Конферентният Борд на Канада формулира четири основни компонента, необходими за осъществяването на всяка иновация в училище и ги нарича „Четирите стълба на иновацията”. А те именно са: 
1) „Хората: капацитетът на човешките ресурси – знанията, уменията, нагласите и поведението на наетите лица във всички нива на организацията / институцията. 
2) Ръководството: необходими са ръководители с ясна визия, ентусиазирани по отношение на организацията и нейното бъдеще, способни да мислят и действат по нови начини и да мотивират другите за същото.
 3) Субкултури и микроклимат: необходима е работна среда, в която идеите и инициативите се приветстват, рискът се толерира, ученето и промяната се ценят. 
4) Структура на организацията / институцията и работни процеси, позволяващи споделянето на знания и информация, сътрудничество, работа в екип“ (Dibbon, 2002).
 Като цяло иновативните организации търсят и наемат хора с набор от разнообразни допълнителни компетенции като креативност, умения за непрекъснато усъвършенстване, за прилагане на новости, за поемане на рискове, за работа в екип. Училищните лидери определят посоката, приоритетноста на иновациите и оказват влияние върху условията за иновации. Те определят и стимулите, които ще мотивират работещите в организацията да се ангажират в реализирането на промяната. Основните иновативни политики в конкретните училища са насочени към преход:
 • От класна стая центрирана към учителя в класна стая в центъра на която е ученика;
 • От един единствен път на придобиване на знания и умения, към множество пътища;
 • От единна медийна среда към мултимедийна среда;
 • От изолирана работа, към съвместна работа на педагогически специалисти; 
• От доставка на информация, към обмен на информация; 
• От пасивно слушане в класната стая към активен диалог в нея;
 • От откъслечно въвеждане на информационните технологии към тясна връзка между ИКТ и нови образователни теории за преподаване и учене. Интересен е и модела на иновативното училище в Латвия. Според този модел в иновативното училище се работи в три области на подобрение. 
Първата основна област е училищната култура. Нейното развитие, е свързано със следните основни моменти 
• Демократично и отворено управление на образование - Открит процес на вземане на решение Учители са въвлечени в процеса на вземането на решения, училище форум за дискусии, "велики събирания", всеки е добре дошъл да коментира, предполагат или работа на нови инициативи. Учителите развиват програми в партньорство (Интердисциплинарен подход в преподаването) 
• Лидерство и визия - училищен мениджмънт подкрепа на иновациите определя ясни и конкретни визия. Индивидуални срещи с персонала. Учителите са постоянно вдъхновени и подкрепени за въвеждане на нови практики от училище управление 
• Вътрешна комуникация - Силна вътрешна комуникационна система, редовно обсъждане на програмните цели на срещите на педагогичския персонал. 
• Учебни общности - Споделяне на опит между учители, образуваните учителски групи, които споделят опит анализират работата, взаимни наблюдения на учители , общи теми за проучване на учебни програми; участие на родители и на други заинтересованите страни в учебна общност; срещи в училище, където учениците и родителите могат да споделят мнението си по теми от учебното съдържание и теми; училището е отворено за споделяне своята визия, цели и действия с обществеността, с което се гарантира непрекъсната обратна връзка ;
 • Практики за професионално развитие – Постоянна квалификация на учители; повишаване на технологичните умения на учителите, обучение на основата на проекти, технология интеграция в учебните програми и педагогически умения; наличие на визията на училище за професионалното развитие на учителите
 Втората област на подобрение е процесът на обучение. Основните конпоненти на усъвършенстване тук са: 
• Изучаването на уменията на 21-век - Комуникация на майчин език и чужди езици; формиране на основни математически, природо-научни и дигитални умения чрез извършване на дейности, като новите знания се усвояват чрез групова работа, изследователски проекти, съвместни задачи; социални и граждански компетенции -комуникационни умения, разработен чрез група работи, презентация, съвместни проекти, дискусии и задачи на групата; разрешаване на проблеми, иновации и предприемачество - учениците търсят решения за решаване на проблеми, без преди това известна процедура, научили се да осъзнават риска и проявяват инициатива да се поемат рискове; умения за самостоятелно учене и организиране на обучаваните; културно съзнание и глобална перспектива – знания и умения за работа в различни културни среди с помощта на широк спектър от знания и ресурси, справяне с глобалните проблеми, без предварително определени отговори
 • Интердисциплинарни подходи – щироко използване на проектно-базирано обучение при интегрирани в учебните програми, /например дни за проекти, които съчетават използване на знания от различни теми/; сътрудничество с други участници в образованието - учебен процес включва сътрудничество с ученици и учители от други училища, местни публични органи, неправителствени организации ;
 • Организация на процеса на обучение - засилен ученически избор на предмети и инструменти използвани в учебния процес; възможности за обратна връзка и самооценка от страна на учениците. 
Третата област на подобрение в иновативните училища е образователната среда. Основните конпоненти на усъвършенстване тук са: 
• Физическа учебна среда - Гъвкаво училищно пространство, което може да се трансформира за променящите се нужди - иновативна педагогика и по-добра интеграция на ИКТ, /например премахване стени и мебели на класна стая/; 
• Интеграция на информационните и комуникационни технологии (ИКТ) – наличие на интерактивен училищен уеб сайт, който позволява на учители, ученици и други заинтересовани страни да поддържат връзката си с училище, въпреки тяхното местоположение, интеграция на социални мрежи с училищния сайт; технологиите са ежедневна част от учебния процес, като са интегрирани в учебните програми и ИКТ се използва в различни моменти на учебна дейност - домашни работи, проекти и работа по групи и т.н.; наличие на модерни технологии в училище - компютърни зали, компютри, лаптопи, безжичен интернет, интерактивни бели дъски, дигитални фотоапарати и т.н. 
 • Достъпност на учебната среда - Учебна среда, която е достъпна за учениците. Околната среда и инфраструктурата са на разположение на учениците след учебното време за индивидуално развитие. 
В зависимост от нивото на реализираните подобрения в основните области и компоненти за усъвършенстване в тях, училищата в Латвия се оценяват като:
 • „не-иновативно;
 • отчасти иновативно;
 • умерено иновативно;
 • иновационно адаптирано; 
• иновационен лидер“ (Plotnieks,2011). 
Важен за настоящия анализ е и моделът на иновативното училище в щата Вашингтон, САЩ. Съгласно него, иновативното училище се оценява като такова в няколко основни насоки на дейност. На първо място реализиране на иновации. „До каква степен в училището се прилагат смели, креативни и иновативни образователни идеи“ (Innovative Schools in Washington, 2013). 
Основните педагогически иновации могат да бъдат свързани с:
 • Разширяване на учебния ден или да предприеме други мерки, за да се увеличи комуникацията между ученика и учителя;
 • Промяна в учебното съдържание, която да е свързана със социалните и / или академични нужди на отделните ученици; 
• Разширяване на партньорствата на училището с общността, бизнес, и / или други организации от местната общност;
 • Да се включват изследователския подход в процесите на преподаване и учене; 
• Иновациите да не са изолирани в един или два класа, а да се реализира в цялото училище; 
• По-активно ангажиране на учениците в работата им по конкретни теми, академични или кариерни области; 
• По-широко използване на интерактивни и творчески методи на обучение, като например учене на основата на проекти;
 • Използване на интердисциплинарен подход към обучението;
• Образователните предизвикателства по-адекватно да отговарят на потребностите на учениците; 
• Реализиране смели, креативни и иновационни стратегии, за да адаптира процеса на обучение в по-голяма степен към нуждите на учениците. Другите насоки на дейност, по които се оценява иновативното училище, са следните: 
 • Очаквания към учениците – от учениците се очаква да се отличат и отговарят или надвишават лични и / или базовите училищни очаквания; учениците се включват в дейности, свързани с критично мислене, решаване на проблеми и за прилагане на знанията в реалния свят ситуации.
 • Очаквания към учителите - високи очаквания и стандарти към педагогическите специалисти; от учителите се очаква да идентифицират и да помогнат на учениците да се справят с по-високите лични и / или училищни очаквания; от учителите се очаква да осигурят учебна среда, която предизвиква интереса и активността на учениците. 
• Диференциране на обучението и наличие на образователни опции – на учениците е предоставен образователни възможности, съобразени с техните различни стилове на учене; училището разполага със система за идентифициране на академични и други нужди на отделните ученици; учебните програми са проектирани така , че да дават възможност за персонализиране на обучението. 
• Родители и общностни партньорства - училището е разработило формални и / или неформални партньорства с родителите, общността, бизнес, университети и / или други организации; представители на партньорите са пряко ангажирани с учениците като ментори и наставници, или в други роли. 
• Училището като образователна лаборатория – наличие в училището на образователно експериментиране и иновации; учители и администратори непрекъснато дават оценка на напредъка на учениците си и коригират тяхната образователна програма въз основа на оценката; персоналът на училището споделят своите успехи и предизвикателства с други преподаватели и заинтересовани страни. 
• Доказателства за успех - училището е успешно в постигането на високи академични очакванията за техните ученици; наличие на тенденция за подобряване на академичните постижения, дипломиране, и / или други показатели на учениците; академични и други показатели сочат, че училището е по-добро в сравнение с партньорските училища (Innovative Schools in Washington, 2013). 
Като цяло иновативните училища във Вашингтон постигнат следните цели: 
• Осигуряват на учениците и родителите разнообразен набор от образователни възможности;
 • Насърчават активното участие на общността и партньорство с местните училища;
 • Изпълняват ролята на лаборатории за образователна експериментиране и иновации;
 • Реагира и се адаптира към различни стилове, подходи и цели на обучението;
 • Предивява към ученици и преподаватели по-високи очаквания и стандарти; 
 • Насърчава и улеснява реализирането на смели, креативни и иновативни образователни идеи. Интересен е статутът на иновативните училища, според новото българско училищно законодателство.
 Според закона те са училища, които постигат подобряване на качеството на образованието, като: „разработват и въвеждат иновативни елементи по отношение на организацията и/или съдържанието на обучението; организират по нов или усъвършенстван начин управлението, обучението и учебната среда; използват нови методи на преподаване; разработват по нов начин учебно съдържание, учебни програми и учебни планове“ (Закон за предучилищното и училищното образование, 2015). 
Критериите за определянето на училищата като иновативни се уреждат в държавния образователен стандарт за институциите. Според този стандарт иновативни училища могат да са неспециализираните държавни, общински и частни училища, които извършват целенасочена, планирана и контролирана промяна, чрез въвеждане на иновативни практики, с които се решават организационни и съдържателни проблеми в образователния процес. Те са училища, които постигат подобряване на качеството на образованието, като: 
• „разработват и въвеждат иновативни елементи по отношение на организацията и/или съдържанието на обучението; 
• организират по нов или усъвършенстван начин управлението, обучението и образователната среда; 
• използват нови методи на преподаване;
 • разработват по нов начин учебно съдържание, учебни програми и учебни планове“ (Наредба № 9 за институциите в системата на предучилищното и училищното образование, 2015). 
Според процедурата определена в Стандарта училищата кандидатстващи за иновативни представят до 31 януари в Министерството на образованието и науката училищни проекти за иновации, приети от педагогическите съвети и одобрени от родителите на учениците, включени в проекта. Описаният иновативен процес в училищните проекти за иновации може да бъде с продължителност до 4 години и да обхваща всички или част от участниците в образователния процес в училището Самите училищните проекти за иновации съдържат:“ мотиви за предложената иновация, свързани с обективни данни и анализи на състоянието и елементите на училищния живот; цел на иновацията; подробно описание на иновативния процес и иновацията за определения в проекта период; план за изпълнението по учебни години; възможност за разширяване на обхвата на иновативния процес“ (Наредба № 9 за институциите в системата на предучилищното и училищното образование, 2015). 
Постъпилите в Министерството на образованието и науката училищни проекти за иновации разглеждат и оценяват от Комисия за иновативните училища създадена от министъра на образованието и науката. Критериите за оценяване на училищните проекти за иновации са: 
• „ясна и конкретна цел на проекта, свързана с повишаване качеството на образованието; 
• съответствие на предложените дейности с целите в проекта; 
• възможност за проследяване на въздействието от иновативния процес и иновацията върху качеството на образованието; 
• измеримост на очакваните резултати; 
• приложимост на иновацията и възможности за мултиплициране;
 • съответствие с изискванията в държавните образователни стандарти за учебния план, за организацията на дейностите в училищното образование и за общообразователната подготовка“ (Наредба № 9 за институциите в системата на предучилищното и училищното образование, 2015). 
За съжаление все още няма конституирана Комисия за иновативните училища и приети правила и документация за провеждане на необходимите процедури за одобряване на иновативните училища. Въпреки това иновативните образователни организации остават една от малкото алтернативни възможности за развитие на българското училищно образование. Ако от есента на 2017 година започнат да изпълняват своите иновационни проекти първите иновативни училища, това ще бъде една важна крачка към реформиране на българското училище и разширяване на неговата автономия. Процесът на утвърждаване иновативните училища ще доведе и до положителни промени като: 
• Разширяване на креативността и иновативността в образователните организации; 
 • Създаване на възможности за мултиплициране на образователните иновации;
• Промяна на модела за въвеждане на иновациите в образованието – от налагане на новости по политико-административен път, към създаване на иновации в отделната организация /организационен модел/; 
• Възможност за създаване на мрежа от иновативни училища, чрез което ще се промени и модела на взаимодействие и координиране между отделните образователни организации;
 • Създаване на реална алтернатива на масовото училищно образование. 

 Използвана литература: 
1. Дракър, П. Иновации и предприемачество, С. 2002. 
2. Закон за предучилищното и училищното образование. - ДВ, бр. 79, 2015 
3. Наредба № 9 за институциите в системата на предучилищното и училищното образование. - ДВ, бр. 68, 2016.
 4. Aguerrondo, I. Why Does Innovation Survive and What Makes It Function. – In: Emerging Models of Learning and Innovation. OECD / Mexico International Conference. Merida. 2006. Available online at: www.ocde.sep.gob.mx/ocde/eng/docs/document_13.pdf 
5. An Innovation Roadmap:Criteria for Innovative Schools in the 21st Century. Teaching Matters, 2010. http://www.teachingmatters.org/files/rubric_package.pdf 
6. Davila, Tony, M. Epstein, R,t Shelton. Making Innovation Work: How to Manage It, Measure It, and Profit from It. Upper Saddle River: Wharton School Publishing. 2006. 
7. Dibbon, D. Innivation and Educational change: A Study of the Impact of the SchoolNet GrassRoots Program on Members of SchoolNet's Network of Innovative Schools. Memorial University of Newfoundland, 2002 
8. Innovative Schools in Washington: What Lessons Can Be Learned? Summary of Legislation and the Selection Process, 2013 http://www.wsipp.wa.gov/ReportFile/1388/Wsipp_Innovative-Schools-in-Washington-What-Lessons-Can-Be-Learned_Appendix-A-Summary-of-legislation-and-selection-process.pdf 
9. Plotnieks, D. Conception of an innovative school and its development opportunities in Latvia, 2011. http://www.eco.u-szeged.hu/download.php?docID=40506 
10. Watt, D. How Innovation Occurs In High School Within the Network of Innovative Schools. The Conference Board of Canada., 2002.
 11. Webster’s New Encyclopedic Dictionary. New York. 1994.